На 7 октомври, докато се подготвяхме за публикуването на това интервю, Хамас, управляващата партия в Ивицата Газа, извърши координирана вълна от нападения. Израелското правителство отговори с пълномащабна военна операция. Докато и двете страни атакуват и цивилни и военните мишени, тези събития могат да бъдат разбрани само в контекста на десетилетия на репресии и етническо прочистване.

За да добием представа за събитията, направихме интервю с Йонатан Полак, анархист от Яфа. Дългогодишен участник в „Анархисти срещу стената“ и други антиколониални усилия за солидарност, днес Йонатан е изправен пред заплахата от затвор за протестна дейност по-рано тази година. В интервюто той описва как вижда настоящата ескалация, описва как израелската съдебна система структурно потиска палестинците, обяснява как да бъдат подкрепяни палестинските затворници и оценява ефективността на усилията за солидарност през годините.

---

Засилването на военните действия

В събота, 7 октомври, докато се подготвяхме да публикуваме това интервю, Хамас извърши вълна от координирани атаки. Израелското правителство отговори, като започна широкомащабна военна офанзива. Как възприемате тези събития от мястото, където сте?

Това е събитие от историческа величина за палестинската съпротива срещу израелския колониализъм, която продължава и днес. Твърде рано е да се каже какво точно ще се случи, затова предпочитам да говоря за общия контекст на ситуацията, отколкото да правя анализ на текущите събития, докато подробностите все още не са ясни. Всичко, което мога да кажа сега, може да е остаряло след няколко часа.

Сигурно е обаче, че предстоят ужасни дни.

Кратката версия на тази история е, че силите на Хамас са успели да пробият бруталната обсада на Израел върху ивицата Газа и да проникнат, ако не и да превземат напълно израелските селища от другата страна на стената, в някои случаи. Броят на жертвите от израелска страна е стотици, а изображенията, излъчени в медиите, са ужасяващи и шокиращи, особено в социалните медии. Но малко изпреварвам себе си.

Някои от термините, които използвам в този контекст, може да са объркващи за хората, които изобщо следят какво се случва в Палестина и са свикнали терминът „израелски селища“ да е запазен за райони, окупирани от Израел от 1967 г. нататък. Въпреки това, аз мисля, че е необходимо да се разбере Израел като колониален проект сам по себе си, а ционизмът като колониално движение за еврейско надмощие. Би било небрежно да пренебрегнем дългата история на израелското етническо прочистване, кулминиращо в израелското етническо прочистване на палестинците през 1948 г., известно като Накба. Днешната Ивица Газа, която е само малка част от област Газа в Палестина преди 1948 г., е дом на бежанци от 94 града и села в историческия район, които са напълно обезлюдени. Днес 80% от жителите на ивицата Газа са бежанци, обсадени в район, който със своите 365 km² е най-големият открит затвор в света. Градовете, които бяха превзети или нападнати от палестинците в началото на настоящите боеве, са някои от обезлюдените градове, от които някои от бежанците са лишени.

В международните корпоративни медии историята се представя главно или като двустранна война между Израел и Газа, или като безсмислена, едностранна палестинска агресия, лишена от всякакъв контекст. Липсващият контекст, разбира се, е, че палестинците са преживели години и години на колониално подчинение и това е особено вярно за палестинците в ивицата Газа.

Както казах, снимките са мръсни и ужасяващи. Невъзможно е да не се повлияем от тях. Те обаче не са достатъчни сами по себе си. Извън вече споменатия исторически контекст, през последните две десетилетия Газа многократно беше превръщана в руини от израелски въздушни нападения и военни операции. Сега, за пореден път, бомбардировките започнаха отново и сред основното течение на израелското общество и неговите медии открито се говори за извършване на геноцид в Газа. Ако не се направи нещо, за да се предотврати това, то наистина може да се случи.

Когато искаме от палестинците да не прибягват до насилие, не трябва да забравяме пред каква реалност са изправени. Когато палестинците в Газа демонстрираха през 2017 и 2018 г. срещу израелската стена, която ги огражда, те бяха разстрелвани със стотици. Изображенията, които се разпространяват в момента, са мръсни и шокиращи. Нямам намерение да ги евфемизирам, оправдавам или извинявам, но в хода на борбата пътят към освобождението почти винаги поема по ужасяващи завои.

Африканският национален конгрес (една от основните организации-чадъри в борбата срещу апартейда в Южна Африка) често се цитира невежо като отправна точка за онези, които се опитват да твърдят, че насилието няма роля в борбата. Но след създаването на своето военно крило, MK (uMkhonto we Sizwe, „Копието на народа”), АНК никога не се е отказал от насилието. Нелсън Мандела (член на АНК и съосновател на MK) отказа да я го направи, дори след няколко десетилетия затвор. През 1985 г. президентът на АНК Оливър Тамбо каза пред Los Angeles Times:

В миналото казахме, че АНК никога няма да отнеме умишлено живота на невинни хора, но днес, като гледаме какво се случва в Южна Африка, е трудно да се каже, че цивилни няма да умират.

Борбата тук се води между ядрена суперсила и народ, който няма нищо. Колониализмът не отстъпва. Той няма да се оттегли сам, дори да го помолите любезно. Деколонизацията е благородна кауза, но пътят към нея често е грозен и помрачен от насилие. При липсата на реалистична алтернатива за постигане на освобождение, хората са принудени да извършват неоправдани действия. Това е основната реалност на неравенството на властта. Да изискваме от потиснатите винаги да действат по най-чистия начин значи да искаме да останат завинаги в робство.

---

Съдебното дело

Нека се върнем малко назад – Йонатан, ти си съден от израелски правителствен съд, по обвинение в хвърляне на камъни по време на протест на Западния бряг. Можеш ли да ни обясниш контекста, в който те арестуваха?

Бях арестуван в Бейта, село близо до град Наблус на Западния бряг.

Бейта има дълга традиция на съпротива срещу израелския колониализъм. Той е един от центровете на съпротивата по време на Първата интифада (1987-1993 г.). В началото на 1988 г. около двадесет мъже от Бейта и съседния град Хувара бяха обградени от израелската армия, след като бяха идентифицирани от Шин Бет, скандалната израелска тайна полиция, като замесени в хвърляне на камъни. Те бяха вързани с белезници, след което войниците счупили костите им с камъни и палки. Войниците изпълняваха пряката заповед на тогавашния министър на отбраната Ицхак Рабин, който публично призова за политика на „чупене на ръце и крака“.

По-късно същата година Бейта беше сцена на един от най-забележителните инциденти на интифадата, когато група млади израелски заселници, водени от екстремиста Ромам Алдубе, нахлуха в града под претекст, че организират пътуване по случай Пасхата. След като Алдубе застреля жител на селото в маслиновите горички около града, групата продължи към самия Бейта, където бяха пресрещнати от жители, които излязоха да се защитават. В крайна сметка заселниците бяха обезоръжени от жителите, но не и преди стрелбата им да убие други двама палестинци, както и 13-годишно заселническо момиче, застреляно по погрешка от самия Алдубе по време на сблъсъка.

След този инцидент в израелското общество имаше многобройни призиви за „заличаване на Бейта от картата“. Въпреки че подробностите за инцидента вече бяха изяснени от военните след няколко оперативни разбора, като отмъщение израелската армия разруши петнадесет къщи в селото и арестува всички мъже, след което депортира шестима от тях в Йордания.

През последните години Бейта е белязан от постоянен конфликт срещу израелската армия и заселниците, които се стремят да създадат селища върху открадната земя, принадлежаща на града. Протестът, за който бях арестуван на 27 януари, беше част от местно въстание, което започна през май 2021 г., след създаването на израелско селище в района на Джабел (планината) Са-бих в покрайнините на града. По време на тези протести десет души бяха убити от израелски огън на снайперисти. Хиляди хора бяха сериозно ранени, а стотици бяха арестувани. Въстанието успя да наложи евакуацията на заселниците, но само временно и с обещанието на правителството, че по-късно ще им бъде разрешено да се върнат. След напускането на заселниците мястото е използвано като военна база, а наскоро заселниците се завърнаха, за да заемат къщите, построени с помощта на правителството.

Бях арестуван по време на акция на Гранична полиция (паравоенна част от израелската полиция) в селото след демонстрация. В полицейското управление чух двама служители, които ме бяха арестували, да подготвят показанията си заедно; След това ме обвиниха в тежко нападение срещу полицаи (хвърляне на камъни), възпрепятстване на полицейски служители и безредици. Бях държан в затвора три седмици, след което ме поставиха под домашен арест поради влошеното ми здраве.

Поискахте да бъдете съден от военен съд, както съдят палестинците, а не от граждански. Можете ли да ни обясните смисъла на това искане?

Явно не съм почитател на Държавата, нито на тази, нито на която и да е друга. Но в така наречените демокрации идеята за легитимно държавно насилие – което е самата основа на правните и репресивните системи – произтича от фалшивата етика на справедливостта и погрешната идея, че тези системи представляват колективните интереси на онези, които са подчинени на тяхната власт.

В израелския апартейд има уникален механизъм, който дори не е съществувал в южноафриканската система на апартейд. На Западния бряг има две паралелни съдебни системи: една за палестинците и една за еврейските заселници. Като бъда обвинен в едни и същи престъпления – дори когато се извършват на едно и също място, по същото време и при същите обстоятелства – ще бъда преследван и съден съгласно гражданското наказателно право, докато моите палестински другари ще бъдат изправени пред военен трибунал, което показва ясно реалността на тотална военна диктатура. За да залови палестинците, правителството използва въоръжени сили, които често ги арестуват посред нощ, насилствено и с оръжие. Срещата със съдия може да отнеме до 96 часа (за мен – 24 часа) и дори когато най-накрая я направи, този съдия ще бъде войник в униформа, точно като прокурора. Те ще бъдат съдени съгласно драконовския военен закон на Израел, вероятно без възможност за освобождаване под гаранция, и присъдата им ще бъде наложена след осъждането им в система, в която по-малко от 1 на 400 души бива оправдан.

Тази двойна правосъдна система често се споменава като един от основните компоненти на израелския апартейд. Това е толкова поразително проявление на апартейда, че дори някои умерени ционисти не могат да го скрият. И все пак те пропускат да признаят, че това е основен елемент на ционизма като заселническо движение, тъй като се фокусират само върху окупацията от 1967 г. и контрола на Израел върху Западния бряг и Ивицата Газа. Често чуваме, че системата е лоша, но че не е расистка, тъй като разграничението се основава на гражданството. Това твърдение е невярно. Има палестинско малцинство (20% от израелското население), чиито членове живеят в районите, окупирани от Израел през 1948 г. и имат израелско гражданство (за разлика от палестинците, които живеят на Западния бряг или в ивицата Газа, които живеят под контрола на Израел като поданици без гражданство). Малко се знае за това, но дори палестинци, които имат гражданство, понякога биват съдени от военни съдилища на Западния бряг. Истината по въпроса е проста: бях обвинен от граждански съд, защото държавата ме смята за евреин. Ако бях палестинец с израелско гражданство, щях да бъда съден от военен съд. Системата работи по етническа и религиозна линия.

Самите закони са различни и военното право всъщност не е законодателство, а по-скоро набор от укази, издадени от военното командване на региона. Един от тези укази, Заповед 101, например, забранява всяко събиране от политическо естество на десет или повече души (например хранене, по време на което се обсъжда политика), дори ако това събиране се провежда в частна собственост. Това е престъпление, което се наказва с десет години затвор. По същия начин всяка политическа организация или асоциация може да бъде обявена за незаконна, което се случва редовно.

Виждам анархизма като идеология – или по-скоро движение – за борба. Вярвам, че активизмът не трябва да бъде морализаторски (т.е. самодоволстен и покровителствен), а по-скоро насочен към ефективна промяна. Само по себе си няма нищо положително в това да губите време в затвора, вместо да се опитвате да направите нещо полезно навън. Поисках да бъда съден от военен съд, за да хвърля светлина върху система, която много малко знаят, и в същото време да се опитам да я подкопая. Така че представихме доста силен правен аргумент, като се има предвид ограниченията на израелското законодателство, но съдът просто го игнорира въз основа на измислени технически подробности – доста впечатляващо правно бърникане. Решението ми да откажа да призная легитимността на съда, след като молбата ми беше отхвърлена, също беше част от моята стратегия.

Има и по-фундаментална причина, поради която отказвам да сътруднича на съда и да спазвам процедурите, която произтича от моето разбиране за власт и моя собствен опит в правосъдната и затворническата система. Тези системи са проектирани по такъв начин, че ние винаги се молим или чакаме, винаги милостта на властта, лишени от всякаква свобода на действие. Липсата на сътрудничество преобръща цялата тази система на контрол. Позволява ви да си върнете властта и свободата на действие в ситуация, в която се предполага, че нямате такива. Със сигурност има цена за плащане и тя трябва да се обмисля всеки път, в зависимост от обстоятелствата. Не твърдя, че това е най-добрата стратегия в сблъсък с правната система, но забелязвам, че помага да си върна контрола върху ситуацията.

Шансовете ми да бъда оправдан или да избегна затвора поначало бяха несъществуващи, така или иначе нямах много за губене.

Това не е първият път, когато се сблъсквате със затвор, нали?

Не… Мисля, че може да е за шести път, но не съм сто процента сигурен. От друга страна, моите палестински другари са в и извън затвора през цялото време и е много трудно да си представим живот без заплаха от лишаване от свобода, предвид обстоятелствата, в които живеем. Всъщност имам късмета (или привилегията), да съм прекарал толкова малко време в затвора за двадесет и няколко години активизъм. Това също е една от последиците от израелския апартейд.

Споменахте, че сте били освободен по-рано тази година поради здравословни проблеми. Можете ли да опишете условията на живот в различните заведения, където сте били?

Подобно на съдебната система, затворът също е разделен. Има отделни зони и затвори за палестинските политически затворници (Израел ги нарича „затворници за сигурност“) и за всички останали. За политическите затворници условията са много по-тежки, посещенията са по-ограничени, те нямат достъп до телефон, наред с други ограничения. Там обаче организираността, солидарността и понякога дори съпротивата са по-силни. Въпреки факта, че съм преследван по политически обвинения, за които палестинците са класифицирани като „затворници за сигурност“, и въпреки че поисках да бъда задържан с моите другари, аз винаги съм бил класифициран като „обикновен“ затворник.

Израелската система има три различни нива на лишаване от свобода: задържане преди обвинение, задържане след обвинение и лишаване от свобода след присъда. Задържането преди обвинение е фазата, в която условията са най-лоши, където достъпът до външния свят е най-ограничен. На този етап са забранени телефонните комуникации и достъпът до телевизор и радио, както и закупуването на консумативи в столовата. Не се разрешават никакви книги или материали за четене, освен Библията или Корана. По закон имате право на един час ходене на ден, но рядко можете да получите дори няколко минути. Някои от тези условия постепенно се подобряват, след като бъдете обвинен или осъден, в зависимост от затвора и квартала, в който се намирате. (Общо взето режимът преди съда и в наказателните отделения след присъдата в затворите на болшевишкия „рай“ са много по-тежки от този в еврейските затвори – бел. прев.)

Материалните условия варират значително. Броят на хората в една и съща килия може да варира от двама до двадесет, преживял съм и двете крайности. По принцип предпочитам да имам възможно най-голямо уединение, но наистина зависи от това кои са съкилийниците. Да бъдеш затворен в клетка само с още един човек може да бъде доста трудно за понасяне, особено за някой като мен, който не е много добър във воденето на разговори.

Наркотиците и зависимостите също са проблем и много от тях витаят наоколо. Болкоуспокояващи, опиати, опиоидни автагонисти, имаме всичко. Но снабдяването никога не е стабилно и затова често се случва да останете в килия с няколко души, които се движат между различните състояния на зависимост. Винаги има битки за дял от малкото, което достига до килиите. Затворниците непушачи технически имат право да бъдат настанени в килии за непушачи, но това е само теоретично. Всъщност единствената килия за непушачи, в която бях държан, беше изолатор. Не ми позволиха килия за непушачи дори когато се разболях от остър бронхит.

Най-разпространената форма на насилие между лишените от свобода, освен юмручните сбивания, са порязването (изгорели и пресовани филтри от цигари са много разпространени и лесно се получават) и заливането с вряла вода, смесена със захар.

Веган съм от почти тридесет години. Страдам от диабет тип 1 и непоносимост към глутен (цьолиакия); Имам и епилепсия, откакто бях прострелян в главата със сълзотворен газ по време на демонстрация. Това прави постоянна борба за храната в затвора, тъй като не мога да ям всичко, което е приготвено в затворническа кухня. Обикновено отнема една до две седмици, докато храната стане достъпна и дори повече, за да получа всичко, от което се нуждая и на което имам право. Междувременно диетата ми се състои основно от краставици и, когато имам късмет, моркови.

По време на последния ми престой в затвора загубих около 12 килограма за три седмици – около 15% от телесното си тегло. Разболях се от остър бронхит, което доведе до скок на кръвната ми захар до животозастрашаващи нива.

Имах щастието да ме пуснат под домашен арест под гаранция, най-вече заради здравословното ми състояние. Това е възможност, която палестинците нямат. Това преживяване остави в мен съмнения за начина, по който управлявам съдебно-политически случая си и може би дори малко ме разби. Отне ми известно време да се възстановя физически и още повече – да се върна на себе си психически и емоционално. Трябваше да взема решение как да подходя в случая, но нито една от опциите не беше добра и дори не бях в състояние да реша. В крайна сметка разбрах, че съм изправен пред дилема: или трябва да се придържам към споразумението, което бях сключил със себе си, когато открих огледалния свят на анархизма като тийнейджър, и осъзнах до каква степен светът е изкривен и се прецаках, или трябваше да взема каквото мога от него и… да продължавам напред. Това е доста лесен избор, нали? В крайна сметка нямаш никакъв избор.

Има ли други обвинения срещу вас?

Освен обвиненията, които вече бяха обсъдени, има няколко висящи дела – обвинения, по които все още не съм съден, но може да бъда. Най-забележителното е „подстрекаване към насилие и тероризъм“ след статия, която публикувах, докато бях в затвора през 2020 г., която призоваваше хората да подкрепят и да се присъединят към палестинската съпротива срещу израелския колониализъм.

Получавате ли подкрепа от групи в израелското общество, от Палестина, в международен план? Какво могат да направят хората, за да подкрепят вас и другите, които се организират тук?

Има кръгове на подкрепа в анархистическата общност и сред палестинците. Мисля, че най-полезното нещо, което трябва да направите в момента, е да подкрепите кампании за бойкот, лишаване от инвестиции и санкции срещу Израел. Има много такива, това е сравнително ефективно и е доста лесно да се включите в него.

Що се отнася до подкрепата за себе си, чувствам, че подкрепата за борбата и за палестинските затворници като цяло е най-добрият начин да подкрепите лично мен.

В момента има повече от 5000 палестинци, задържани в израелски затвори. Около една четвърт са това, което Израел нарича „административно задържани“, които могат да бъдат задържани за неопределено време, без обвинение или съдебен процес, въз основа на „секретни доказателства“.

Изчислено е, че всеки един на петима палестински мъже, живеещи под израелското военно управление, са били затваряни поне веднъж от Израел.

Организацията, която най-добре подкрепя палестинските затворници, е Ad-dameer Prisoner Support and Human Rights Association – палестинска неправителствена организация, която работи в подкрепа на задържаните палестински затворници в израелски и палестински затвори. Основана през 1991 г. от група активисти, интересуващи се от правата на човека, центърът предоставя безплатна правна помощ на политически затворници, защитава техните права на национално и международно ниво и работи за прекратяване на изтезанията и нарушенията на правата на затворниците чрез наблюдение, правни процедури и кампании за солидарност. (При “соца” за подобна подкрепа се получаваше 15 години затвор – бел. прев)

Addameer е една от шестте основни палестински организации на гражданското общество, които Израел без много приказки определи като терористични организации през 2021 г., отново въз основа на „тайни доказателства“. Те вършат решаваща работа в подкрепа на палестинските политически затворници, държани от Израел, и е от съществено значение да ги подкрепяме.

Samidoun е международна мрежа от активисти, работещи за изграждане на солидарност с палестинските затворници в тяхната борба за свобода. Те работят за повишаване на осведомеността и предоставяне на ресурси за палестинските политически затворници, техните условия, техните искания и тяхната борба за свобода за себе си, за техните другари и за тяхната земя. Самидун също работи за организиране на местни и международни кампании за промяна и защита на правата и свободите на палестинските затворници.

Можете да следите моя случай тук чрез моята местна група за поддръжка. Сигурно ще минат още няколко месеца, но когато се върна в затвора, ще се радвам да получа поща. Най-лесният начин да направите това е да изпратите имейл на същия адрес support.jonathan@proton.me като последния път, когато бях зад решетките, и той ще бъде препратен до мен. Ще направя всичко възможно да отговоря, дори и възможностите ми да са доста ограничени, защото пощенските марки са рядкост. Както винаги, когато пишете на затворниците, трябва да имате предвид, че цялата кореспонденция се следи.

Историята

Вие участвахте в създаването на „Анархисти срещу стената“ – колектив, който се ползва с известно международно признание в началото на 2000 г. Какво се случи с този проект? И как изглежда днес анархисткото движение в Израел?

Не обичам да го представям, сякаш съм „участвал в създаването“ на АСС, особено защото ми се струва, че това е погрешно характеризиране на начина, по който тази група – и повечето групи за пряко действие – са започнали. Нямаше конкретен момент. В началото на хилядолетието Втората интифада беше в разгара си и ние бяхме малка група хора, които се присъединиха към палестинската съпротива и практикувахме пряко действие. Разрасна се и се събрахме, но никога не „основахме“ група. Дори името всъщност не беше умишлен избор. Всеки път изпращахме прессъобщения с различно име. Случайно това име беше използвано в деня, когато армията стреля с бойни патрони по един от нас. В последвалата медийна лудост се възползвахме от лошата си слава и запазихме името.

Двадесет години по-късно проектът АСС вече не съществува, но мисля, че има поуки, които могат да се извлекат от него, както положителни, така и отрицателни. По същия начин, по който започна, АСС сама изчезна в някакъв момент. Анархистите живеят в обществото, срещу което се борят, и не са имунизирани срещу неговите злини. Борбата с променящите се власти винаги е трудна и мисля, че към края беше твърде трудно да не останем затънали в своите проблеми. Говорим за сравнително малка група от хора, чиито политически връзки са до голяма степен изковани от привързаност и доверие. Друг важен момент, който трябва да се подчертае, е, че разпускането на АСС дойде едновременно с отлива на палестинската съпротива в края на 2010-те години.

След като вече бях напуснал, групата се разпадна поради фундаментални разногласия по въпросите на насилието и ненасилието. Историята на съвременния анархизъм в Израел, публикувана от CrimethInc. през 2013 г. разказва тази част от историята доста добре според мен, въпреки че не съм съгласен с някои от другите въпроси, обхванати в текста.

Анархистите все още участват в съпротивата срещу ционизма и израелската колонизация. Хората, които са част от движението, участват в подкрепа на бежанци и хора без документи, културна и контракултурна дейност, радикално образование и др.

Въпреки че анархистите присъстват винаги, когато се появи радикален активизъм, имам впечатлението, че в момента няма отделно анархистко движение, може би поради липсата на силна анархистка традиция тук.

От тази гледна точка, какво мислите, че успяха да постигнат Анархистите срещу стената? Какви уроци – или поне какви хипотези – бихте предали на анархистите другаде въз основа на вашия опит?

Мисля, че поради сравнително голямото отрязяване, което получи АСС, хората са склонни да възприемат колектива като нещо повече от това, което всъщност беше. Отначало това беше малко повече от малка група от много решителни хора, всъщност разширена група добри приятели. След това се разрастна малко, като няколко десетки души съставляваха ядрото му и може би няколкостотин други гравитираха наоколо спорадично.

За мен най-важната характеристика на АСС беше изоставянето на фалшиви национални привързаности и дори идентичности в полза на смяната на страните и директното присъединяване към палестинската борба срещу израелския колониализъм. В едно сплотено, милитаристично общество като Израел, това беше значително отклонение от традициите на левицата. Сигурно не е много, но все пак беше необикновено. Нашата цел беше да признаем своята привилегирована позиция и да я използваме, като я преобърнем в отношенията си с палестинската съпротива. Не за да пристигнем като бели рицари, а по-скоро като ресурс. Основният ни принцип беше да се присъединим към палестинската борба и да следваме препоръките на палестинците.

Вярвам, че позицията ни като съюзници, участващи в борбата, а не като симпатизанти от контекста на израелското общество, беше най-големият принос на АСС и това, което имаше най-голямо въздействие, най-траен ефект, включително извън най-близкия му кръг.

Като малка и сплотена група, първоначално нямаше нужда да се формулират много въпроси. Някои неща бяха много ясни за повечето от участниците, но бяха много табу в израелската политика, дори сред най-радикалните маргинали – например отношението ни към насилието, мястото ни в борбата или антагонистичната ни позиция спрямо обществото на държавата Израел. Всичко това се размиваше и несъмнено ставаше все по-объркано с нарастването на значението на групата. По това време АСС беше единствената организация, която пряко подкрепяше народната съпротива на Западния бряг, което означава, че с течение на времето към групата се присъединиха хора, които споделяха някои от основните принципи, но не приемаха изцяло първоначалната политическа ориентация. В ретроспекция бих казал, че, започвайки като малка, сплотена група за пряко действие, ние нямахме наличните инструменти, за да се справим с това, което предстои.

Почти съм сигурен, че решението не се криеше в стриктна политическа линия, но виждам разногласията, които се появиха по теми като начините за съпротива или дали трябва да заемем позиция за/против Израел, тъй като тези бяха основният катализатор за моето напускане групата. Може би това е урокът, че добрата стара анархистка организация в афинитетни групи е най-добрият начин да се даде възможност за организиране в по-голям мащаб, като същевременно се запази автономията и разнообразието, без да се налага задушаващ политически компромис. Разбира се, няма сребърен куршум и някои от проблемите, с които се сблъска АСС, след като напуснах, нямаха нищо общо с това. Но и днес чувствам, че това е все още уместен урок, който трябва да бъде научен.

Какво въздействие има новото правителство върху израелските и пале-стинските общества като цяло? Как може новото законодателство, ог-раничаващо правомощията на Върховния съд, да се отрази на ситуаци-ята, както за вас лично, така и за активистите като цяло? (Този въпрос и отговорът, който следва, са написани преди събитията от 7 октомври.)

Сегашното правителство е едно от най-лошите и най-опасните, които Израел някога е виждал, а това е много висока летва. То грубо изразява и прилага политики на етническо прочистване. Заплахите, които представлява, са многобройни, но най-важната несъмнено е тази, която е най-малко специфична за него: това правителство е въплъщение на бясната надпревара на всички израелски политици в посока все повече и повече към крайно дясното. Основната спорна точка в израелското общество и тази, която привлича най-много международно внимание, е атаката срещу съдебната система – но това е почти естетическо несъгласие, маскирано под формата на борба за демокрация. В действителност това е вътрешен конфликт по въпроса как най-добре да се управлява и поддържа еврейското надмощие, което се радва на почти пълна подкрепа в израелското общество, включително сред така наречените либерали.

Конкретните промени, които сегашната коалиция се стреми да приложи, несъмнено ще отслабят съдилищата и със сигурност ще ги направят малко по-малко либерални, но съдилищата никога не са защитавали нашите права, още по-малко тези на палестинците, и никога не са забавяли правителствените политики. Ни най-малко. Израелската съдебна система е и винаги е била крайъгълен камък на израелския колониализъм между реката и морето; беше от съществено значение да се даде възможност за прилагане на ционистките политики и да се осигури на системата около тях либерална правна рамка с добро качество. Израел зависи от способността си да се представя и продава като така наречената жизнена демокрация. Отслабването на съдебната система може да бъде вредно, но вярвам, че перспективата за победа на протестното движение представлява още по-голяма опасност за цялостната борба срещу колониализма и апартейда.

Протестното движение е доминирано от смесица от военни резервисти, бивши високопоставени служители на прословутата тайна полиция на Израел, Шин Бет, либерални икономисти и различни други ционистки и националистически групи. Намесени са и някои по-радикални елементи, но тяхната роля и влияние са минимални. Израелското знаме е съставено от еврейски символи и е емблема на еврейската изключителност и надмощие, така че не е изненада, че е основният символ на протестното движение. Тези групи са отдадени на идеята, че Израел е демокрация и че еврейското надмощие не противоречи на тази идея. Като цяло това е и най-разпространеното усещане сред тълпите, участващи в протестите. Всяка победа на движението ще бъде използвана за укрепване на погрешната и опасна идея, че израелската демокрация е триумфирала, като се предполага, че тя някога е съществувала.

Анархистите изиграха ли роля в протестите?

Въпросът за участието в демонстрациите раздели местните анархисти. Докато мнозина се чувстваха изключени, някои се включиха в „Радикалния блок“, който, както подсказва името му, е свободна коалиция от радикали, участващи в протестите. Доколкото разбирам, те се смятат по-скоро за контрапротестиращи.

Въпреки че уважавам избора да се опитаме да мобилизираме израелското общество и усилията, които се инвестират в него, все пак смятам, че това е грешка, предвид настоящите обстоятелства. Протестното движение е толкова голямо – и толкова здраво вкоренено в идеята, че Израел е демокрация, която трябва да бъде спасена – че ще изсмуче, кооптира или елиминира всякакви различни тенденции в него. Поради причините, обяснени по-горе, аз вярвам, че настоящото движение е може би най-голямата заплаха за борбата срещу колониализма след Споразуменията от Осло и че Израел е в състояние да го използва, за да възстанови международната си позиция по същия начин, както Споразуменията от Осло бяха използвани за възстановяване от Първата интифада в началото на 1990 г. По това време всичко, което в крайна сметка се случи, беше укрепването на господството над палестинците и засилването на тяхното лишаване от собственост.

През 90-те години на миналия век израелската крайна десница, която смяташе споразуменията от Осло за пораженчески компромис, им се противопостави и масово излезе на улицата. Ние също се противопоставихме на споразуменията – защото още тогава беше ясно, че те ще бъдат използвани от Израел за собствената му реабилитация или по-лошо – за потушаване на палестинското въстание. В нито един момент обаче не сме мислили да се включим в масовите десни протести, за да осуетим изпълнението на споразуменията. Вярвам, че ситуацията днес е доста подобна. Може би по-познат пример ще бъде днешното противопоставяне на много фашисти и нацисти на глобализацията. Може ли някой дори да си представи да се присъедини към тях?

Но неприятното в идеята да участвам по някакъв начин в демонстрациите за фалшива демокрация е по-дълбоко. Мисля, че в колониална ситуация като тази в Палестина, нашата роля не е и не трябва да бъде тази на умерените в едно колониално общество. Трябва да отхвърлим това общество, неговата гледна точка, вътрешната му политика. Трябва да разберем, че неравенството във властта означава, че промяната не може да дойде от израелското общество. Нашата роля е да го отслабим, да създадем линии на разлом, да посеем разделение, да дадем твърда съпротива. По време на конфликт не трябва да се опитваме да си проправим път в израелското общество, а да се дистанцираме от него и да се борим срещу него.

Отвън целият район изглежда като камина, готова да избухне в пламъци. Какво е нужно, за да се случи нещо положително? Какво ви дава надежда?

Не предпочитам да търгувам с надежда, защото като всяка търговия, това е спектакъл на измами. Израснах в движението за освобождение на животните от средата до края на 90-те години, около времето на първата „Зелена заплаха“. Спомням си, че прочетох писмо, което Фрий (Джеф Луърс) изпрати от килията си до един журнал, може би година или две след осъждането му, което ми оказа трайно въздействие. Беше много отдавна и не мога да намеря това писмо, въпреки че Интернет трябва да направи най-редките документи достъпни с едно кликване. Вероятно ще отговоря малко неточно, но Фрий, осъден на повече от двадесет години затвор, спомена бунта във варшавското гето, за да покаже, че надеждата или перспективата за успех не е подходящ критерий за борба или съпротива. Тогава ме разтърси из основи, така е и днес.

Бъдещето не може да се предвиди. Един добър приятел, който е участвал в подземна съпротива срещу режима на апартейд в Южна Африка, ми каза, че краят на 80-те години е бил най-мрачният период. [Президентът Питър Вилем] Бота беше на власт, Съединените щати все още силно подкрепяха бялата Южна Африка като важна антисъветска крепост и краят на апартейда все още беше далеч от очите. Тогава СССР се разпадна и геополитическата ситуация се промени коренно, почти за една нощ. Първоначално всички смятаха, че всичко е свършило, защото Съветите бяха основните поддръжници на АНК. Но по-малко очевиден страничен ефект беше, че прозападното правителство на апартейда в Южна Африка изведнъж се оказа много по-малко важно в света след Студената война; фактът, че на местно ниво вече съществува силно движение, което да се възползва от тези геополитически промени, беше в основата на политическата промяна и (несъвършеното) падане на апартейда.

Поуката на историята е, че трябва да организираме и изграждаме съпротивителни движения, дори когато всичко изглежда загубено. Моята визия за анархизма не е утопична. В моите очи всяка победа, всеки успех на партии като АНК трябва незабавно да се разглежда като провал, като властова структура, срещу която трябва да се борим, за да бъде унищожена. Казват, че най-доброто е враг на доброто, но това е само защото ни липсва въображение и доброто никога не е достатъчно добро. Несъвършенството е константа, но ние продължаваме да се борим, превръщайки всяка победа в поражение и след това в борба.

---

Приложение: Изявление на Джонатан Полак след осъждането му

Десет протестиращи бяха убити от израелски войници в село Бейта на Западния бряг близо до Наблус от началото на протестите през май 2021 г. На 27 януари тази година бях арестуван от служители на израелската гранична полиция, докато се връщах у дома от протест срещу израелския колониализъм и кражбата на селска земя за създаването на ново изключително еврейско селище. По-късно бях обвинен в хвърляне на камъни и сега стоя пред този съд, за да пледирам невинен по делото си. Делото почива единствено на лъжливите показания на тримата гранични полицаи, които ме арестуваха. Полицията отказа да проведе сериозно разследване извън тези показания, дори след като изрично докладвах, че съм чул тримата полицаи да координират показанията си помежду си. За разлика от полицията, която не можеше да си направи труда да направи това, аз имам доказателства, които дискредитират показанията на служителите и ги показват като пълни с лъжи. При нормални обстоятелства това би било разследване, което бих се радвал да изтърпя докрай.

Обстоятелствата обаче далеч не са нормални. Този случай, необичайно, се разглежда, след като обвиняемият – аз – поисках процесът да се проведе не в израелския наказателен съд, а в много по-драконовски военен съд, където палестинците се съдят за подобни деяния. Поисках да бъда съден от военен съд, защото там моите палестински другари, които редовно биват арестувани по време на демонстрации като тази, след която бях арестуван, биват съдени и осъдени на тежки присъди въз основа на оскъдни доказателства, често измислени. Очаквано, прокурорът се противопостави на това искане и съдът го отхвърли. Лошата (и не съвсем точна) аргументация на прокурора беше, че мястото ми на пребиваване не е на Западния бряг. Въпреки това израелските заселници, които живеят и работят на Западния бряг, по принцип също не са обвинени от военни съдилища. Къде тогава е тяхното „местожителство“? Основният аргумент на съда да отхвърли молбата ми беше, че престъпленията, за които ме преследват, не са квалифицирани като престъпления, свързани със сигурността.

Аз не съм юрист и нямам инструментариума да преценя законосъобразността на решението на съда, а и без това не му придавам особено значение. Но едно нещо е сигурно: палестинците, и не само онези, които живеят директно под военната диктатура, която Израел упражнява на Западния бряг, са съдени с хиляди в израелските военни съдилища по идентични или подобни обвинения. Пощаден съм от подобна съдба само защото държавата ме смята едновременно за гражданин и член на доминиращата еврейска религия. Моят приятел Тарек Баргут – палестинец, живеещ в Йерусалим и бивш член на израелската адвокатура – беше съден и осъден от униформен израелски войник във военен съд на Западния бряг. Междувременно Амирам Бен Улиел, жител на израелски колониален пост на Западния бряг и убиец на семейство Давабше, който беше осъден за много по-сериозни терористични прес-тъпления, беше съден в граждански съд в Йерусалим.

Само преди два месеца израелски заселници застреляха Кусай Маатан в се-ло Бурка на Западния бряг. Двама заселници бяха арестувани по подозрение за убийство. В същото време жители на Бурка също бяха арестувани по много по-малко сериозно подозрение, а именно участие в сблъсъците, пос-ледвали нахлуването в тяхното село от заселници. Проведоха се няколко заседания по делото на заселниците. Те бяха държани в израелски граждански съд, преди да се проведе дори едно изслушване по делото на палестинците, което беше разгледано във военен съд. Причината е проста, палестинците трябва да бъдат представени пред съд само след период от 96 часа, четири пъти повече от периода, предвиден в израелския наказателен кодекс.

Тази дискриминационна политика наистина може да се счита за законна според стандартите на израелското законодателство, но дълбоко в себе си, в основата си, тя все пак остава ясен израз на режима на апартейд на Израел между реката и морето.

Но законът не е справедливост. Южноафриканският апартейд беше защитен от закона по онова време, подобно на френския колониализъм в Алжир, превъзходството на бялата раса в Родезия и безброй други победени колониални режими, които бяха явно несправедливи. Законът на практика често е предназначен да бъде противоположност на справедливостта.

Несправедливостта на статуквото е толкова очевидна и неоспорима, че дори бив-шият шеф на прословутия Мосад Тамир Пардо наскоро беше принуден да признае, че „на територия, където два народа се съдят според две съдебни системи, става въпрос за държава на апартейд.“

Този случай, независимо от това, което прочитът на обвинителния акт може да подскаже, няма много общо с бунт или с възпрепятстване и агресия срещу полицейски служители, а по-скоро с репресиите и криминализирането на съпротивата срещу израелския колониализъм и неговия режим на апартейд. Моят отговор на обвиненията и фактите, описани в обвинителния акт, е без значение. Тъй като самият начин, по който се провежда това изслушване, е израз на израелския апартейд, моето сътрудничество би било самодоволство. Повече от двадесет години посветих времето си на борба срещу колониалния режим на Израел и нито желая, нито мога да му сътруднича сега, дори ако решението ми означава, че отново ще бъда поставен зад решетките.

Следователно, въпреки че нямам намерение да призная нищо, което не съм направил, няма да разпитвам държавни свидетели, няма да призовавам никого да се защитавам и няма да давам показания дори. Няма да оспорвам т. нар. „доказателства“ на обвинението или да представям доказателства в своя защита. Израелският колониализъм и неговият режим на апартейд са нелегитимни в самата си същност. Този съд е нелегитимен. Производствата по това дело, които допълват други производства в паралелни и нелегитимни военни трибунали, чиято причина за съществуване е потушаването на съпротивата, всички са нелегитимни. Единственият разумен отговор на това обвинение, на тази действителност е борбата за свобода и освобождение. Няма по-силен глас от този на въстанието!

---

Превод от Георги Константинов.